Ивелина Дюлгерова
Калоян: Царят на българите
Пролог: Гласът на миналото
Земята трепереше. Не само от тежестта на конниците, спускащи се към Одрин, а от самия гняв на Калоян. Гневът, който криеше зад себе си като тъмна пелена болката от изгубеното, но и решимостта да върне отнетото. Аз, Магдалена, дъщеря на болярин от Търново, ще ви разкажа за този гняв, за тази решимост, защото ги видях с очите си, почувствах ги в сърцето си. Аз бях свидетел на възхода на Царя на българите, на неговата слава и на неговата трагедия.
Не съм нито историк, нито писател. Аз съм просто една жена, която обикна този цар, не с любовта на съпруга, а с възхищението на поданик. Видях го да се бори – за свобода, за справедливост, за България. Видях го да плаче, да се съмнява, да се препъва. И видях как възкръсва от пепелта на пораженията, по-силен и по-решен от всякога.
Тази история не е само за битки и победи. Тя е за човека Калоян, за неговите мечти и страхове, за неговите грешки и триумфи. Тя е за България, която той обикна и за която се бори. За България, която беше в неговото сърце, както и той в сърцата на всички нас.
Започвам от мига, когато мечът на България беше забит в сърцето на Латинската империя. От мига, когато Калоян стана не просто цар, а съдник на съдбите. Защото всяка победа носеше със себе си цена. И тази цена трябваше да бъде платена…
Глава 1: В сянката на братята
Слънцето се процеждаше кърваво през тесните прозорци на стаята, осветявайки праха, танцуващ във въздуха. Бях малка тогава, не по-голяма от сегашната си племенница, когато за пръв път видях Калоян. Бяха го довели в Търново заедно с другите си братя, цар Петър и Асен, след дългите години, прекарани в плен. Мълвата гласеше, че са наследници на някогашните български царе, но в очите им виждах само тъга и умора.
Той беше най-младият от тримата. Не много висок, с тесни рамене и тънка шия, но очите му – големи, кафяви и пълни с въпроси – бяха тези, които ме заплениха. Тогава не знаех, че тези очи ще бъдат свидетели на толкова много страдания, толкова много победи, толкова много предателства.
Майка ми, строга жена, но с меко сърце, се смили над тях. Нареди да им приготвят хубава храна и чисти дрехи. За първи път от месеци те можеха да се нахранят до насита, да се измият и да си починат в меки легла. Но почивката не можеше да изтрие тревогите от лицата им.
"Тихо, Магдалена," прошепна майка ми, когато ме видя да зяпам от вратата.
"Нека си починат."
Но аз не можех да откъсна поглед от Калоян. Наблюдавах го как седи в ъгъла, далеч от братята си, и чете стара книга. Пръстите му трепереха леко, докато обръщаше изпокъсаните страници. Какво ли четеше? Какви ли мисли го занимаваха?
По-късно разбрах, че той не е бил роден за войн. Асен и Петър бяха родени за битки, за лидерство. Калоян беше роден за размисъл, за учене. Обичаше да чете книги, да слуша истории, да задава въпроси. Той се интересуваше от света, от хората, от мечтите.
"Какво искаш да правиш, Калоян?" попита го един ден баща ми, след като го видя да чете в двора.
Калоян вдигна поглед от книгата си. "Искам да разбирам света, баща," отговори той. "Искам да знам защо сме тук, какво трябва да правим."
Баща ми се усмихна. "Трябва да се бориш, момче. За да оцелееш."
Калоян кимна, но в очите му видях колебание. Той не искаше просто да оцелява. Той искаше да живее, да създава, да променя.
В годините, които последваха, видях как тази негова мечта се превръща в неговата борба. Видях как той се учи да воюва, как се учи да управлява, как се учи да обича. Видях как той се превръща от младо момче в цар, в мъж, готов да се изправи пред предизвикателствата, които съдбата му поднасяше.
Но винаги в него оставаше нещо от това малко момче, което седеше в ъгъла на стаята и четеше книги. Смятам, че това му помогна да се справи със всичките неща, които трябваше да преживее. Искам да вярвам, че той никога не забрави мечтите си. Че никога не забрави защо се бори.
