Зохра
Страната на Падащите Звезди

Полная версия

Пролог

Всяка нощ, когато слънцето отстъпи място на луната и безброй трепкащи точици изпъстрят небесното кадифе, се случва нещо вълшебно. Ако сте търпеливи и гледате достатъчно дълго, може да видите как една от тези точици внезапно се откъсва и прорязва мрака с бърза, огнена диря. Падаща звезда!

Възрастните казват, че това са просто камъчета от космоса, които изгарят в земната прегръдка. Красив миг, който свършва с пепел и дим. Затаяваме дъх, отправяме бързо желание и светлинката изчезва, сякаш никога не я е имало.

Но какво, ако възрастните грешат? Какво, ако тези блестящи пътешественици не изгарят напълно? Ами ако огнената им диря не е край, а начало? Началото на пътуване към място, скрито от нашите очи, недостъпно за телескопите и непознато за картите.

Представете си долина, където въздухът трепти от мека, сребриста светлина, а земята е посипана с фин звезден прах. Място, където тишината не е празна, а пълна с тих, звънлив шепот – шепотът на безброй звезди, намерили своя покой. Това не е гробище за звезди, о, не! Това е техният дом. Техният пристан след дългия полет през студения космос.

Това е Страната на Падащите Звезди.

Малцина знаят за нейното съществуване. Легендите шепнат, че само най-чистите сърца, водени от искрено любопитство или от едно много, много специално желание, могат да зърнат пътеката към нея. Пътека, която не е направена от пръст и камъни, а от лунни лъчи, сънища и онази невидима нишка, която свързва всяко отправено към небето желание със звездата, на която е поверено.

Някъде там, в обикновения свят, едно или две деца скоро ще вдигнат поглед към нощното небе. Може би ще видят падаща звезда. Може би ще си пожелаят нещо с цялото си сърце. И може би, само може би, тяхното любопитство и силата на желанието им ще бъдат достатъчно силни, за да открехнат вратата към тази тайна страна.

Тяхното приключение тепърва предстои. А с него – и разкриването на тайните, които Страната на Падащите Звезди пази от векове.

Глава 1: Звездата, която падна твърде близо

Лили обичаше нощното небе повече от всичко. Повече от сладоледа с парченца шоколад, повече от новите си цветни моливи, дори повече от летните ваканции, макар че сега беше точно средата на една такава прекрасна, безгрижна ваканция. Но когато слънцето се скриеше и първите звезди срамежливо премигваха над покривите на малкото им градче, сгушено в полите на планината, сърцето на Лили започваше да тупти по-бързо.

Тази вечер беше особено ясна. Въздухът беше топъл и ухаеше на окосена трева и наближаваща лятна буря, макар по небето да нямаше нито едно облаче. Лили лежеше по гръб върху старото одеяло, разпънато на полянката зад къщата ѝ – тяхното тайно място за наблюдение на звездите. До нея, подпрян на лакти, седеше Макс, най-добрият ѝ приятел.

Макс не беше чак такъв мечтател като Лили. Той обичаше да строи къщички по дърветата, да кара колело с бясна скорост по прашните пътеки и да разглобява стари радиоапарати, за да види какво има вътре. Но обичаше и Лили, и нейното въодушевление беше заразително. Затова почти всяка ясна вечер идваше да ѝ прави компания под звездите.

– Виждаш ли Голямата Мечка? – попита Лили, сочейки с пръст към познатото съзвездие. – Баба казва, че ако я гледаш достатъчно дълго, можеш да видиш как мечките в нея се раздвижват.

Макс присви очи. – Аз виждам само точки. Свързани с въображаеми линии. Но пък е хубаво да си ги представяш като мечки. И е по-лесно да се ориентираш.

– Не са просто точки, Макс! – възрази Лили с плам в гласа. – Всяка звезда си има история. Някои са стари и мъдри, други са млади и палави. А падащите звезди… те са най-специалните.

– Защото изгарят бързо ли? – подразни я Макс, но с усмивка. Знаеше какво следва.

– Не! Защото пътуват! – Лили седна рязко. – Не мисля, че изгарят. Не всички. Чувствам го. Ами ако отиват някъде? На някое тайно място, където събират всички желания, които хората са им поверили?

Макс се канеше да отговори нещо разумно за атмосферата и триенето, когато небето над тях сякаш се разтвори. Ярка, ослепителна светлина проряза мрака – падаща звезда, но не като другите, които бяха виждали. Тази беше по-голяма, по-ярка, сякаш гореше с всички цветове на дъгата – синьо, зелено, златисто, сребърно. И не просто прелетя и изчезна. Вместо това, тя сякаш забави ход, изви се в елегантна дъга и се понесе надолу, право към тъмния силует на Шепнещата Гора, която започваше само на километър от тях.

Двамата останаха без дъх, вперили погледи в посоката, където звездата се скри зад дърветата. Тишината беше оглушителна.

– Ти… видя ли това? – прошепна Макс, забравил всякакъв скептицизъм.

Лили кимна бавно, очите ѝ бяха широко отворени и блестяха по-ярко от звездите над тях. – Тя не изгоря, Макс. Тя… тя кацна. Сигурна съм!

В този момент, сякаш в потвърждение на думите ѝ, откъм гората долетя съвсем слаб, почти недоловим звук. Като далечен звън на кристална камбанка или като тихо въздихане на вятъра през сребърни листа. Беше толкова кратко, че можеха и да са си го въобразили.

Но Лили знаеше, че не е.

– Чу ли? – попита тя развълнувано. – Звукът!

Макс наостри уши. – Не знам… Може би беше просто бухал. Или вятърът.

– Не беше бухал! – Лили скочи на крака. – Беше звездата! Трябва да отидем! Трябва да видим!

Макс също се изправи, но погледна към тъмнеещата гора с известно колебание. Шепнещата Гора си имаше своите легенди – за изгубени пътеки и странни светлинки нощем. – Сега? Лили, тъмно е. И… малко страшно.

Лили го погледна умолително. – Но ако чакаме до утре, може да изчезне! Каквото и да е това, което падна там. Моля те, Макс! Това е… различно. Усещам го. Сякаш ни вика.

Макс погледна към тъмната гора, после към развълнуваното лице на Лили, осветено от луната. Любопитството му се бореше със здравия разум. Но видът на тази необикновена звезда и онзи странен, тих звън бяха разпалили и неговото въображение. А и никога не можеше да откаже на Лили, когато очите ѝ блестяха така – сякаш самата тя беше пълна със звезден прах.

– Добре – въздъхна той. – Но ще вземем голямото фенерче на баща ми. И ще се държим близо един до друг. И ако стане твърде страшно, се връщаме веднага. Разбрано?

Лицето на Лили грейна. – Разбрано! Хайде! Приключението ни чака!

Тя сграбчи ръката му и двамата се затичаха към къщата на Макс, за да вземат фенерчето. Сърцата им биеха лудо – от страх, от вълнение, от предчувствието, че тази нощ няма да бъде като никоя друга. Звездата, която падна твърде близо, ги беше повикала и те щяха да отговорят на нейния зов. Пътят към Шепнещата Гора, а може би и към нещо много по-необикновено, лежеше пред тях.

Глава 2: Пътеката от Звезден Прах

Шепнещата Гора изглеждаше съвсем различно през нощта. Денем беше познато място за игри и пикници, с пътеки, по които Макс караше колело, и стари дъбове, по чиито клони Лили обичаше да се катери и да чете. Но сега, под прикритието на мрака, дърветата се извисяваха като тъмни, мълчаливи стражи. Сенките танцуваха и се протягаха, придобивайки причудливи форми в трепкащия лъч на голямото фенерче, което Макс стискаше здраво.

– Сигурна ли си, че беше насам? – прошепна Макс, оглеждайки се нервно. Всеки шум – изпукването на клонка под краката им, далечният крясък на нощна птица, шумоленето на листа от лекия ветрец – караше сърцето му да подскача.

– Абсолютно! – отвърна Лили също шепнешком, но в гласа ѝ нямаше страх, само трескаво очакване. Очите ѝ шареха наоколо, сякаш търсеха нещо. – Видях я как се спусна точно зад онзи голям скален зъбер на хълма. Трябва да е някъде навътре.

Вървяха бавно, следвайки едва различимата пътека, която водеше към по-гъстата част на гората. Въздухът ставаше по-хладен и влажен, миришеше на пръст, мъх и нещо друго… нещо неопределимо, леко сладко и металиково, като озон след буря.

Лъчът на фенерчето играеше по земята пред тях. Изведнъж Лили спря рязко и дръпна Макс за ръката.

– Погледни!

Макс насочи светлината натам, накъдето сочеше тя. В началото не видя нищо особено – само пръст и паднали листа. Но после забеляза. По земята, сякаш небрежно поръсена, се виеше тънка, едва забележима ивица от… нещо блестящо. Приличаше на много фин пясък или сол, но когато лъчът на фенерчето попадаше върху него, той засияваше със собствена, мека, сребриста светлина.

– Какво е това? – попита Макс и приклекна да го разгледа по-добре. Внимателно докосна с пръст блещукащите прашинки. Те бяха студени на пипане, но не се разпиляха като обикновен прах. Сякаш бяха леко лепкави, като мокър пясък.

– Звезден прах! – възкликна Лили с блеснали очи. – Това е пътеката! Звездата я е оставила след себе си, за да ни покаже пътя!

Макс се изправи, все още леко скептичен, но и заинтригуван. Наистина беше странно. Пътечката от блестящ прах се извиваше между дърветата, навлизайки все по-дълбоко в гората, точно в посоката, в която бяха видели звездата да пада. Нямаше как да е нещо естествено.

– Добре, може и да си права – призна той. – Поне имаме какво да следваме. Но внимавай къде стъпваш.

Започнаха да следват сребристата диря. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-странна ставаше гората. Тишината се сгъстяваше, но не беше празна. Сякаш във въздуха вибрираше тиха мелодия, подобна на онзи далечен звън, който бяха чули по-рано, само че сега беше по-постоянна, като едва доловим шепот на хиляди малки камбанки. Някои от дърветата сякаш имаха сребрист оттенък по кората, а листата им блещукаха леко, дори когато лъчът на фенерчето не ги осветяваше пряко. Мъхът по камъните светеше със собствена, мека зеленикава светлина.

Лили вървеше като омагьосана, попивайки всяка подробност. Макс, макар и по-предпазлив, също усещаше промяната. Страхът му постепенно отстъпваше място на изумление и нарастващо любопитство. Това вече определено не беше тяхната позната Шепнеща Гора. Беше нещо… друго.

След още десетина минути вървене по блестящата пътека, дърветата изведнъж се разредиха и те излязоха на малка, кръгла поляна. И двамата спряха като заковани, а дъхът им секна.