Зохра
Хан Аспарух: Между Дунав и Вечността
Пролог: Духът на Кубрат
Слънцето, кървавочервено и огромно, потъваше зад безкрайните степи, боядисвайки небето в цветовете на разлята кръв и изгаряща жарава. Старият Кубрат, Великият хан, седеше на високия си хълм, обвит в пурпурния блясък на залеза. Ветровете, свирепи и непредсказуеми като съдбата сама, развяваха сивата му коса, сякаш шепнеха тайните на предстоящите времена. В ръцете си той стискаше избледнял пергамент, върху който бяха изписани древни руни – завещанието му, последните му думи към синовете му.
Очите му, пронизващи и мъдри, гледаха към запад, където се простираха необятните равнини, обещаващи както безкрайна свобода, така и смъртоносна опасност. Кубрат знаеше, че мощта на Великобългарското ханство е крехка, разтърсвана от вътрешни раздори и заплашена от ненаситното лакомство на Казанския хаганат. Единството, силата на обединените племена, беше единственият щит срещу бурята, която се задаваше.
"Синове мои, – шепнеше Кубрат, гласът му дрезгав от болест и тежки години, – единството е силата ни! Само заедно можете да устоите на враговете си, само заедно можете да изградите бъдеще за народа ни! Не забравяйте заветите на предците си, пазете огъня на нашата вяра, не позволявайте племената да се разпръснат като пясък на вятъра! Пазете българския дух – това е нашето най-мощно оръжие!"
Вятърът донасяше плач от юртите по-долу – сълзи на раздяла, на предчувствие за загуба. Кубрат се втренчи в запада, сърцето му тежко от предчувствия. Смъртта му бе неизбежна, а съдбата на неговите синове висеше на косъм. Ще успеят ли да се обединят, да запазят ханството, да осъществят мечтата му? Ще се окаже ли завещанието му достатъчно силно, за да устои на бурята? Само времето щеше да покаже. Защото духа на Кубрат, макар и тленно тяло, щеше да продължи да живее във войнствените сърца на потомците му, да ги води през бури и битки, към новата им земя, към новата им съдба. Аспарух, най-младият му син, щеше да се изправи пред най-голямото изпитание.
Първа част: Вятърът на промяната
Годината е 680-та. Кървавочервеното слънце, подобно на разярен звяр, потъваше зад хоризонта, хвърляйки последните си лъчи върху безкрайните степи. Вятърът, носещ миризмата на суха трева и отдалечен дим, виеше през юртите на Дунавската равнина, сякаш оплакваше падналите. Аспарух, млад хан с очи, сини като зимното небе и пронизващ поглед, седеше на мършавия си кон, опирайки се на дългото си копие. Косите му, черни като крилата на гарван, бяха разрошени от вятъра, а лицето му – изваяно от воля и безпощадна решителност. Той е вождът на останките от могъщото Великобългарско ханство, разкъсано от вътрешни борби и натиска на Казанския хаганат. След смъртта на баща си Кубрат, племената са разделени, разпръснати като разпилян пясък. Аспарух, заедно с най-верните си хора, се е отправил на запад, търсейки земя, където да изградят нов дом, ново ханство, достойно за наследството на Кубрат.
