Зохра
Книга 1: Пазителите на знанието

Полная версия

Пролог

Огънят потрепваше, разпръсквайки сини искри в нощта. Лиана, облечена в раирана риза от грубо платно, седеше на хладен камък, втренчена в пламъците. Очите й, зелени като морската вода на Аетерия, бяха погълнати от тъга, сякаш събираха в себе си векове на мълчание. Около нея, в сенките на хилядолетна гора, шепнеше вятърът – шепот, който носеше ехото на забравени песни и безброй истории.

В нощта, изпълнена с безкрайни въздишки на дърветата, Лиана чуваше нещо. Не звук, а вибрация, която се разпространяваше по костите ѝ, като пулс на далечен океан. Усещаше връзката с водата, която сякаш течеше в нея. Сякаш самата тя беше част от древния ритъм на света.

В този момент, в този изгубен ъгъл на Аетерия, мистерията се раждаше, по-мрачна и по-дълбока от всяко безпокойство. Защото Лиана знаеше – времето ѝ за действане е дошло. Време е да се впусне в преследването на истории, от които самото море е забулено в мълчание. Време е за пътуване.

Глава 1: Шепотът на вълните

Слънцето се къпеше в тюркоазените води около Аетерия, острова на Лиана, хвърляйки златни отблясъци по пясъка, мек и бял като пудра. Въздухът беше изпълнен със соления дъх на океана, сладникавия аромат на екзотични цветя и далечния крясък на морски птици. За повечето жители на племето Тала'нора, това беше просто поредният спокоен ден в техния изолиран рай, защитен от буйни рифове и вековни предания за морски чудовища, които пазеха любопитните далеч.

Но за Лиана спокойствието беше само повърхностно.

Тя седеше на ръба на скалист нос, вдадена в безкрайната синева. Краката ѝ висяха над пенливите вълни, които се разбиваха в подножието на скалата с ритмичен тътен – познат, утешителен звук, който днес обаче носеше едва доловим дисонанс. Лиана затвори очи, концентрирайки се, протягайки невидимите нишки на съзнанието си към водата. Тя не просто чуваше вълните; тя ги *усещаше*. Днес те бяха неспокойни, сякаш прошепваха предупреждения, които умът ѝ не можеше напълно да разчете, но сърцето ѝ инстинктивно разбираше.

Малка сребриста рибка изскочи от водата и кацна на коляното ѝ, потрепвайки с перки. Лиана се усмихна леко и нежно прокара пръст по хлъзгавата ѝ люспа. „И ти ли го усещаш, малък приятелю?“ – помисли си тя, знаейки,чи рибката ще долови емоцията зад мисълта ѝ. Рибката сякаш кимна, преди да плясне с опашка и да се гмурне обратно във водата, оставяйки след себе си разширяващи се кръгове.

Връзката на Лиана с природата беше повече от обич; беше част от самата нея. Тя можеше да разбере тихия шепот на вятъра в листата, да почувства страха на преследвано животно, да помоли дъжда да напои изсъхналите растения. А водата… водата беше нейната стихия. Тя можеше да я успокои, да я накара да танцува, да извика малки вълнички с движение на ръката си. Това беше дарба, пазена в тайна от повечето хора извън най-тесния ѝ кръг, наследена по линия, забулена в мистерия дори за самата нея.

Старият шаман Каелан, нейният ментор и един от малкото, които знаеха пълния обхват на способностите ѝ, също беше неспокоен от дни. Миналата нощ го беше видяла да се отправя към свещената пещера с тежка стъпка и угрижено лице. Неговият страх отекваше в нея, усилван от тревожния шепот на вълните.

Изведнъж спокойният ритъм на острова беше разцепен от остър, непознат звук – изсвирването на рог, груб и заплашителен. Лиана скочи на крака, сърцето ѝ заби лудо. Погледът ѝ се стрелна към хоризонта.

Там, пробивайки маранята, се появи силует, който не принадлежеше на този свят. Кораб. Но не като рибарските лодки на нейното племе, нито като легендарните кораби на предците, изрисувани в пещерите. Този беше голям, тъмен, с опърпани платна, които изглеждаха неестествено черни дори под яркото слънце. На най-високата мачта се вееше флаг със зловещ символ – череп, пресечен от две кости или може би саби – символът, който смътно напомняше на кошмарните видения, които понякога я спохождаха.

Паника обзе Лиана. Виденията на Каелан. Нейното собствено предчувствие. Шепотът на вълните. Всичко се събираше в ужасяваща реалност.

Пирати.

Викове отекнаха откъм селото долу. Хората от племето Тала'нора, свикнали с мирния си живот, бяха напълно неподготвени. Лиана видя как лодки се спускат от големия кораб, пълни с груби фигури, размахващи оръжия. Чу се звън на метал, викове на болка и ужас. Дим започна да се издига над сламените покриви на колибите.

Инстинктът ѝ крещеше да бяга, да се скрие. Но друг, по-дълбок инстинкт – този на защитник – я накара да се спусне по познатата пътека към брега. Трябваше да помогне.

Когато стигна до ръба на плажа, хаосът беше пълен. Пиратите нахлуваха в селото, събаряха всичко по пътя си, очевидно търсейки нещо конкретно. Един от тях, висок мъж с грубо лице и превръзка на окото, крещеше заповеди, споменавайки „Сърцето на Острова“ и „безсмъртие“. Сърцето на Лиана се сви.

Легендарният артефакт, за който само шаманите и избрани като нея знаеха – източникът на силата на острова, на нейната собствена сила.

Тя видя Каелан да стои пред светилището, опитвайки се да защити входа с немощното си тяло и стария си жезъл. Двама пирати се насочиха към него. Без да мисли, Лиана протегна ръце към океана. Водата отвърна на безмълвната ѝ молба. Малка, но мощна вълна се надигна от плитчините и блъсна двамата мъже, поваляйки ги на пясъка.

За момент настана тишина. Всички очи се обърнаха към нея – и на пиратите, и на нейните хора. Лидерът с превръзката на окото я посочи с мръсния си пръст. „Тя! Момичето! Хванете я! Тя ще ни отведе до артефакта!“

Каелан я погледна, в очите му имаше смесица от гордост и ужас. „Бягай, Лиана! Бягай и не спирай! Ти си надеждата!“ – извика той, преди един пират да го удари и той да рухне на земята.

Сълзи замъглиха погледа на Лиана, но думите на шамана отекнаха в нея. Тя не можеше да им помогне, като остане тук. Трябваше да избяга. Трябваше да оцелее.

Обръщайки гръб на горящото си село и падналия си ментор, Лиана се хвърли обратно към скалите, към скритите заливи, които само тя познаваше. Докато тичаше, тя усещаше как земята под краката ѝ стене от болка, а вълните се разбиваха в брега с яростен рев, сякаш самият океан оплакваше поругаването на острова. Шепотът им вече не беше предупреждение, а вик за помощ и обещание за буря. Буря, която едва сега започваше.

Глава 2: Сделка с непознат

Сълзите се стичаха горещи по бузите на Лиана, смесвайки се с потта и солените пръски, докато тичаше през гъстата джунгла. Всеки корен, всяка лиана, всеки камък по пътеката ѝ бяха познати като собствената ѝ длан, но сега изглеждаха чужди, заплашителни. Образът на падналия Каелан, виковете на нейния народ и димът, който се издигаше над дърветата, изгаряха съзнанието ѝ. Думите на шамана – „Бягай, Лиана! Ти си надеждата!“ – отекваха в ушите ѝ, превръщайки се в мантра, която подхранваше изтощените ѝ крайници.

Тя трябваше да стигне до Скрития залив. Малко, почти незабележимо врязване в скалистия бряг от другата страна на острова, известно само на нея и на още няколко души от племето, които пазеха тайната му. Там, скрита под надвиснали скали и завеса от пълзящи растения, беше нейната малка, но здрава кану-лодка – нейният път към спасението, нейната единствена надежда да изпълни последната воля на Каелан.

Задъхана, с разтуптяно сърце, тя най-накрая се спусна по стръмния склон към залива. Пясъкът тук беше по-тъмен, примесен с вулканични камъчета, а водата – по-дълбока и по-неспокойна. Бързо разчисти маскировката от лодката си, ръцете ѝ трепереха, но умът ѝ беше остър като кремък. Трябваше да се махне, преди пиратите да разширят търсенето си.

Тъкмо когато се канеше да бутне кануто в прибоя, груби гласове отекнаха отгоре, от ръба на скалите. Двама пирати, изпратени да претърсят периметъра, я бяха забелязали.

„Там е! Момичето!“ – изкрещя единият, посочвайки я.

„Не я изпускай!“ – изрева другият, започвайки да се спуска тромаво по склона.

Паниката отново заплаши да я парализира. Нямаше време. Те бяха твърде близо. Тя се огледа трескаво, търсейки изход, но беше в капан между скалите и настъпващите пирати. Инстинктивно протегна ръка към водата, готова да извика вълна, но знаеше, че това само ще потвърди подозренията им и ще изразходва ценна сила.

В този момент, сякаш извикан от отчаянието ѝ, друг кораб се появи иззад носа, който закриваше залива от открито море. Беше различен от пиратския галеон – по-малък, по-бърз, с елегантни линии и платна, които улавяха вятъра с лекота. Не беше кораб на Тала'нора, но не излъчваше и същата открита заплаха като черния кораб на нападателите. На кърмата му се виждаше име, изписано с извити букви: *„Морска Змия“*.

На палубата стоеше мъж, облегнат на перилата, наблюдавайки сцената с неприкрито любопитство. Беше облечен практично, но с усет – кожена жилетка върху свободна риза, панталони, прибрани във високи ботуши. Косата му беше тъмна и разрошена от вятъра, а на лицето му играеше лека, почти дразнеща усмивка. Дори от разстояние Лиана усети харизмата, която излъчваше – смесица от самоувереност и прикрито лукавство. Това трябваше да е капитанът.

Пиратите, спускащи се по склона, също видяха кораба. Те спряха за миг, разколебани. Явно „Морска Змия“ им беше позната и не непременно приятелски настроена.

Лиана нямаше време за колебание. Това беше нейният шанс, колкото и рискован да беше. Събирайки последните си сили, тя избута кануто в плитките води и скочи вътре, грабвайки греблото. Пиратите подновиха преследването, единият стреля с арбалет, но стрелата се заби безобидно във водата до нея.

Тя гребеше бясно към „Морска Змия“, молейки се мълчаливо на духовете на океана да я скрият, да я ускорят. Капитанът на кораба вдигна ръка и извика нещо на екипажа си. Въжета полетяха надолу по борда.

„Изглежда имаш нужда от помощ, диво цвете!“ – извика капитанът, когато тя наближи. Гласът му беше дълбок и леко дрезгав, с акцент, който Лиана не можеше да определи. Усмивката му стана по-широка, но очите му я изучаваха внимателно. „Преследват те доста настървено. Какво си направила, за да ядосаш хората на Едноокия Крейг?“

„Те… те нападнаха острова ми. Убиват хората ми!“ – извика Лиана задъхано, докато се хващаше за едно от въжетата. „Моля те, помогни ми! Ще направя всичко!“