Зохра
Перлата на Орис: Историята на Туса
Пролог
Мъглата се стелеше ниско над спокойните води на Орис, обвивайки кралството на мидите в ефирна, призрачна пелена. Беше нощта на Кървавата Луна – време, когато магията на Орис беше най-силна и най-нестабилна. Древните миди предупреждаваха за опасностите, криещи се в тази нощ, за тънките граници между световете и за глада, който се пробужда в най-дълбоките бездни.
В сърцето на двореца от перлени черупки, където скъпоценните камъни сияеха с приглушена светлина, кралица Серафина трепереше. Не от студ, а от ужас, вкоренен дълбоко в костите й. Тя беше най-мъдрата и най-могъщата мида в кралството, но дори и тя не можеше да прогони надвисналата сянка.
В прегръдките си тя държеше новородената си дъщеря, принцеса Туса. Малкото мидено момиченце спеше спокойно, без да подозира за бурята, която се завихряше около нея. Но Серафина знаеше. Тя видя знаменията – тъмните приливи, угасващите светлини на биолуминесцентните риби, странните шепоти, носещи се от дълбините.
Вратата на стаята се отвори и в нея влезе крал Орион, лицето му мрачно и притеснено.
"Какво видя, Серафина?" – попита той с тих глас.
Кралицата затвори очи. Видението беше болезнено ясно – бездна, изпълнена с неистова жажда, която поглъщаше всичко по пътя си. Видението беше свързано с тяхната дъщеря.
"Тъмнина, Орион. Тъмнина, по-дълбока от всякога. Тя идва за Туса."
Крал Орион коленичи до нея и нежно докосна малката длан на дъщеря си.
"Няма да позволим. Ще я защитим."
Серафина поклати глава. "Не можем, Орион. Тази сила е по-голяма от нас. Единственият ни шанс е да я скрием, да я подготвим. Тя е единствената, която може да се изправи срещу това зло."
"Подготвим за какво? За битка, която не можем да спечелим?"
"Не знам, Орион. Но знам, че в Туса има нещо специално. Тя носи в себе си древен дар, заспала сила. Ако успеем да я събудим навреме…"
Изведнъж залата се разтърси. Земетресение разцепи кралството на мидите, а водите в турбуленцията сякаш се обърнаха срещу тях.
"Тя идва!" – извика Орион. "Трябва да я скрием!"
Серафина затвори очи, събирайки цялата си сила. Тя прошепна древна магия, магия за защита и скриване, магия, която да предпази Туса от надвисналата тъмнина. Тя знаеше, че това е само временно решение, отлагане на неизбежното. Но то щеше да даде на Туса шанс – шанс да порасне, да се научи, да се превърне в силата, от която Орис отчаяно се нуждаеше.
Докато Кървавата Луна се издигаше в зенита, кралството на мидите трепереше под тежестта на древното зло, а кралица Серафина се молеше за бъдещето на дъщеря си, за бъдещето на Орис. Тя знаеше, че битката за тяхното оцеляване тепърва започва. И че всичко зависи от Перлата на Орис – принцеса Туса.
Глава 1: Пясъчни мечти
Петнадесет лета след нощта на Кървавата Луна, Туса се чувстваше затворена. Не физически – границите на кралството на мидите никога не я бяха спирали. Тя се чувстваше затворена от очакванията, от тежестта на кралската кръв, от безкрайните уроци по етикет и история, които я караха да зее от скука.
Днес тя избяга. Не се сбогува, не остави съобщение. Просто изплува на повърхността на морето и се засили към забранените пясъчни брегове на Орис.
Въпреки забраната, Туса обичаше пясъка. Там, където морето срещаше сушата, където се намираше един друг различен свят – свят на слънце, вятър и странни, движещи се същества, които мидите наричаха „сухоземни“.
Изплувайки на плиткото, Туса се трансформира. Всички миди притежаваха способността да променят формата си – да приемат хуманоидна форма с крака и ръце, за да се движат по сушата. Трансформацията я щипеше и я караше да се чувства неудобно, но цената си струваше гледката.
Пясъкът беше топъл под краката й, а слънцето галеше кожата й. Въздухът беше изпълнен с миризма на сол, непознати растения и нещо, което Туса не можеше да определи, но я караше да се чувства жива.
Тя тичаше по пясъка, смеейки се на вятъра, който развяваше тъмните й коси. Намери една скала и седна на нея, наблюдавайки странните сухоземни птици, които се гмуркаха във водата за риба.
Беше забравила за уроците по етикет, за тежките перлени огърлици и за назидателните погледи на придворните. Тук, на пясъчния бряг, тя беше просто Туса – свободна и дива.
Изведнъж тя видя нещо, което не беше виждала досега. В далечината, на брега, се приближаваше сухоземно. Беше по-високо и по-силно от птиците, движеше се на два крака и носеше странни дрехи от груби материи.
Туса замръзна. Знаеше, че е забранено да се общува със сухоземните. Те са варвари, казваха старите миди, опасни и непредсказуеми. Но любопитството й надделя. Тя се скри зад скалата и надзърна.
Сухоземното беше младо, вероятно на нейната възраст, с коса, златиста като слънцето, и очи, сини като най-дълбоките води на Орис. Носеше мрежа на гърба си и в ръката си държеше копие.
То се приближи до водата и хвърли мрежата. След няколко секунди я извади, пълна с малки, блестящи рибки. Тогава Туса забеляза, че сухоземното не е само. Зад него, скрити в сянката на скалите, стояха още няколко.
Туса усети как се надига гняв в нея. Те ловуваха в нейните води, взимаха от богатствата на Орис. Тя трябваше да ги спре.
Без да мисли, тя се изправи и извика:
"Спрете! Това са нашите риби!"
Сухоземните се обърнаха към нея. Младото момче я погледна учудено, а след това на лицето му се появи усмивка.
"Нашите риби ли? Морето е за всички."
"Не, не е! Това е нашият дом, нашите ресурси. Нямате право да ги взимате!" – отвърна Туса, чувствайки как сърцето й бие лудо.
Момчето се приближи към нея, усмивката му все още на лицето. Туса инстинктивно направи крачка назад.
"А ти коя си? Никога не съм виждал такава като теб."
Туса се поколеба. Трябваше ли да му каже коя е? Трябваше ли да го предупреди да се махне?
Но любопитството й надделя отново.
"Аз съм… Аз съм Туса."
Момчето се засмя. "Туса? Странно име. Аз съм Кай. Радвам се да се запознаем."
Кай протегна ръка към нея. Туса го погледна недоверчиво. Трябваше ли да я поеме? Трябваше ли да се довери на сухоземно?
Тя пое дълбоко дъх и пое ръката му. Усети топлината на кожата му, силата на ръката му. И в този момент, в този кратък миг на докосване, тя разбра, че светът е много по-сложен, отколкото си е представяла.
Може би сухоземните не бяха толкова варварски. Може би имаше повече, което можеше да научи за тях. И може би, само може би, те можеха да научат нещо от нея.
Но тя знаеше също, че е нарушила правилата. И че този кратък момент на среща може да има последствия, за които дори не е подготвена.
Глава 2: Тайни и морски шепоти
Ръката на Кай беше топла и груба, белязана от работа и живот под слънцето. Докосването му изпрати странни трепети по тялото на Туса, чувства, които никога преди не беше изпитвала. Тя бързо отдръпна ръката си, смутена от собствената си реакция.
"Съжалявам, не трябваше…" – промърмори тя, избягвайки погледа му.
Кай се усмихна разбиращо. "Няма проблем. Не сме много свикнали с…мидите. Не ни посещавате често на брега."
Туса го погледна с любопитство. "Значи знаете какво съм?"
Кай кимна. "Историите пътуват и по сушата, и по водата. Разказват се легенди за кралството на мидите, за магията ви, за градовете ви от перлени черупки. Мислех, че са просто приказки."
"Не са приказки" – отвърна Туса гордо. "Ние сме пазителите на Орис."
"Пазителите?" – Кай повдигна вежди. "От какво пазите?"
Туса се поколеба. Не знаеше дали може да му се довери. Но имаше нещо в искрените му сини очи, което я караше да се чувства спокойна.
"От…тъмнина" – прошепна тя. "Има тъмнина, която се надига от дълбините. Тъмнина, която заплашва всичко."
Кай помълча, после попита: "Тъмнина ли казваш? Като буря?"
