Зохра
Вълшебното царство на феите
Книжка с приказки за малки принцеси
В дълбочина на безкрайния лес, зад златни планини и светещи езера, се крие Вълшебното царство. Тук, сред искрящи цветя и пеещи птици, живеят феи, джуджета и странни, прекрасни създания. В този магичен свят, където сънищата стават реалност, се разиграват приключения, изпълнени със смелост, приятелство и безкрайно вълнение. Днес ще се запознаем с героите, които ще ви отведат в едно незабравимо пътешествие.
Приказка 1: Принцесата и Светещите Цветя
Принцесата Аврора живееше в малката градина на Вълшебното царство, оградена от искрящи цветя. Те не бяха обикновени цветя. Всяка вечер, когато слънцето се скрие зад планините, те се разцъфтяваха в ефирни цветове – нежно синьо, златисто жълто, рубинено червено. Аврора, с коса, по-тъмна от нощта, обичаше да се разхожда сред тях.
Една вечер обаче, най-големият, най-яркият златист рожков, наричан Слънчево сърце, беше по-мътен от останалите. Лишеше се от обичайния си блясък. Очите на Аврора се напълниха със сълзи.
"Защо си тъжен, Слънчево сърце?" попита тя, гласът й евентряше сред нощта.
Цветето потрепна. От нежния му център се разнесе мелодичен глас, нежен като пеенето на летяща птица: "Слънчевите лъчи са изчезнали, Аврора. Без тях ние губим цвета си."
Принцесата, сърцето й изпълнено със загриженост, реши да действа. Върна се в царския дворец, където в златния трон седеше великият магьосник Финикс. Обясни му за тъжния рожков и за изчезналите лъчи.
Финикс, с мъдри очи, се усмихна. "Знам как да помогна", каза той. И започна да пее магическа песен, изпълнена с мелодии на нощта и слънцето.
Песента се разнесе над Вълшебното царство. С всяка нота, вятърът носеше обратно светлината. На небето се разтвориха златисти лунни лъчи, които огряха градината. Слънчево сърце засия, още по-ярко от преди. Цветовете отново заблестяха в ефирни нюанси, изпълвайки царството с безкрайно щастие.
Аврора, заобиколена от блясъка, се усмихна. Всички бяха щастливи – и цветята, и джуджетата, и феите, и Принцесата. И тя, знаейки, че доброто винаги ще победи, се върна при Слънчево сърце, за да се наслади на неговия блясък.
Приказка 2: Феята на Смеха
В сърцето на Вълшебното царство, сред искрящи цветя и пеещи водопади, живееше феята на Смеха – Смяна. Косата й беше от златисти лъчи, а крилете – от чиста слънчева светлина. Смяна не просто се смееше, тя разпръскваше смеха си като искри, разцъфтявайки радост в сърцата на всички същества.
Един ден, докато Смяна летеше сред цветята, забеляза тъжно същество. Беше малък, сивокрил сокол, наречен Соколче. Очите му бяха тъмни, а перото – безжизнено.
"Защо си толкова тъжен, Соколче?" попита Смяна, нейният глас нежен като шепот на леки вятърчета.
Соколче само мълчеше, поклащайки тъжно главичката си.
Смяна, с безкрайно търпение, седна на цветно стъбло. Започна да пее песен за слънчеви лъчи, за искрящи реки и за щастливи игри. Песента й беше изпълнена с мелодии на радост и безгрижие, но Соколче не откликна.
Смяна извади от джобчето си, което висеше от сребърно крило, златна зърна. Зърната бяха малки, но изпълнени с магията на смеха. Смяна ги поръси върху нежните крила на Соколче.
И тогава се случи чудо. С всяка зърна, която падна върху перото му, очите на Соколче заблестяха. Покрай сивите му крила се разпръснаха искри от злато и сребро. От дълбините на сърцето му се измъкна тих смех.
И изведнъж Соколчето се разсмя, лъчисто и сърдечно! Смехът му разцъфтя като цветя в градината, разпръсквайки щастие около него. Други птици, чули смеха, се присъединиха, запявайки заедно в радостен хор.
Смяна се усмихна, удовлетворена. Вълшебното царство се изпълни с неспиращ смех, и Соколче, вече не тъжно, отлетя да се забавлява с приятелите си. Смяна, напълно щастлива, започна да танцува с цветята, а радостта й изпълни целия свят.
Приказка 3: Тайната на Златния Остров
В сърцето на Вълшебното царство, заобиколено от искрящи езера и високи, зелени планини, се намираше Златният остров. Островът, обвит в ореол от златисти облаци, беше известен с тайните си, скрити в вечно зелени джунгли и езера, чиято вода блестеше с необикновен блясък. Там живееше Принцеса Рози, с коса от сребро и очи, изпълнени със светлина, способна да разбира езика на животните.
Едно от езерата на острова, наречено Сълзоносното езеро, беше обгърнато в гъста мъгла. Водата му, вместо да блести, беше тъмна и тежка като облаци. Рибите мълчаха, а птиците не пееха близо до него. Вълшебните цветя на острова отказваха да цъфтят край него.
Принцеса Рози, загрижена за загадъчното езеро, се приближи до него, обгърната от благородна решителност. Тя разговаряше с водните духове, чудейки се за причината за тъмнината. Водните духове, с гласове, ехос на леко дишане, разкриха тайната. Езерото се нуждаеше от песен, песен, изпълнена с надежда, за да се освободи от тъгата. Песен, която да събуди света в сърцето му.
Вдъхновена от мъдростта на водните духове, Принцеса Рози събра всички феи от царството. Сред искрящия блясък на техните крила, те запяха красиви песни, изпълнени с мелодии на надежда, смелост и безгранично щастие.
С всяка нота, с всеки ритъм, Сълзоносното езеро започна да се прояснява. Мъглите се разпръснаха, а водата заблестя кристално, отразявайки безбройните цветове на небето. Рибите се раздвижиха, затанцувайки в езерото, а птиците изпълниха околността с песни. И магията на Златния остров се завърна.
Слънчевите лъчи, отразени в чистата вода, танцуваха и пееха, а Принцеса Рози, щастлива, се усмихна. Тайната на Златния остров бе разкрита, а Сълзоносното езеро отново бе изпълнено с живот и светлина.
Приказка 4: Принцесата и вълшебният пръстен
Принцеса Лиляна беше известна в Вълшебното царство не само с красота, но и с неумолимата си доброта. Косата й, подобна на златни лъчи, падаше до земята, докато тя се движеше по градините, изпълнени с пеещи цветя. Една от най-големите й радости бе да помага на нуждаещите се.
Един ден, докато разхождаше кучето си, златисто-кафяв лабрадор, наречен Златко, Лиляна откри скрит, изпънат в тревата, малък, златни пръстен. Пръстенът блестеше, но не с обикновен блясък, а с мълчалив, вълнуващ тайнствен лъч.
Заинтересована, Лиляна го взе. В този миг, глас, нежен като пеене на нощна птица, прошепна в ухото й: "Ти си избрана, Лиляна. Този пръстен крие тайната на добротата."
Пръстенът, сякаш оживял, обгърна пръста й. И веднага Лиляна почувства вълна от непознати емоции. Чувстваше, сякаш вижда света с различни очи. Виждаше болката на изоставените животни, тъгата на плачещите деца, страданията на изгубените души. И с всяко виждане, Лиляна се чувстваше длъжна да помогне.
